Приказка

А дали е приказка...

Приказка

Имало едно време… започва като в приказките, дали ще е приказка и ще има щастлив край, кой знае …Живеят заедно, навсякъде два гласа- неразделни. Хем се разбират, хем се карат, но никога не се напускат. Поели на път, започнали своето пътешествие, вървели без ясна посока, но с ясна цел. Движили се бавно и умувайки дали това е пътят, стигнали до една гора. Гледат огромна гора- като стена…, обърнали се назад, погледът се ширнал на далеч - слънцето нежно докосвало всичко открито, птичките пеели, заиграни във въздуха пропит с аромата на вече разцъфтелите цветя на фона на зеления килим. Тази свежест лъхала от всякъде, обляна в палитрата на всемира напомняйки за зараждащия се живот, галейки сетивата…, създавало усещането за покой, за дома. Обърнали се плахо пак напред. Този път погледа нямал свободата да вижда на далеч, стояли на метри от издигащите се на високо снаги на дърветата. Плътна и дълбока сянка правели вече добре разлистените корони и слънчевите лъчи трудно прокарвали път до зажаднялата за топлина земя.

Единият глас казал на другият:

 - Сигурен ли си, че това е пътят, дали не сме объркали и не трябва да се върнем назад, да  потърсим друг път и тогава да продължим напред?

А другият отвърнал:

 - Ти виждаш ли тази гора- като стена и да се върнем пак тук ще дойдем.

 - Но как ще преминем, ти не виждаш ли мрака, прострял се навсякъде и лъхащата хладина...ще намерим път да я заобиколим.

 - Връщане назад няма, ние преминахме вече моста, нима забрави?! 

   Имаме два избора- да останем тук на тази пъстра поляна, да се наслаждаваме на това което  очите ни виждат, ушите ни чуват и душите ни усещат…Или да влезем в гората с вярата, че някъде в мрака има и лъч светлина, който ще ни преведе през тъмнината, който ще стопли сърцето и ще ни даде силата да продължим напред…

 - Ами ако се изгубим, ами ако не намерим този лъч светлина за който говориш, какво ще правим тогава. Тогава ли чак ще търсим пътя да се върнем, ако сме се отдалечили твърде навътре, дали ще го намерим?!

       - Ти май не разбираш - път за обратно няма, престани да мислиш да се върнеш, защото няма къде да отидеш. Помисли Сега какво можеш да направиш, какъв избор да вземеш.

       - Тогава избирам да остана тук, поне виждам на далеч.

  - Не, ти не виждаш на далеч, ти виждаш назад. На далеч - не можеш, защото е тази стена от дървета. За да виждаш напред и на далеч ще трябва да измислиш начин да прекосиш гората.


  - Но нали каза, че имаме два избора...аз избрах първият - да остана...

       - Но аз избирам вторият - да продължа, а знаеш, че сме неразделни...Избираш първият, защото се скова, защото си мързелив, защото се осланяш на познатото, къде остана смелостта...

       - С манипулация няма да стане, накарай ме да се почувствам сигурен!

       - Сигурност??!! Ти пак започваш да гледаш назад, сигурност е упование в миналото, не можеш да се хванеш за нея.

      - Добре...Хващам се за това, че не искам да мръдна от тук- за това, че знам усещанията си, въпреки твоите убеждения. Харесвам гледката, харесвам звуците, вдишвам аромата, усещам полъха на свободата, чувствам вибрацията на себе си в резонанс с вселената...

И така двата гласа продължили да дискутират и умуват какво да направят…..

Всеки може тук да сложи своя край.

Ето и моят:

- Хващаш се за познатото, за миналото...ела с мен...казах ти че имаме два избора, само един Е - този да продължим, границата отдавна е прекрачена, не можеш нито да се върнеш, нито да останеш...погледни в тъмнината, нима не виждаш как се разсейва, нима не виждаш как светлината си проправя път, освободи се...

-Добре...да продължим...

И гората с мрака изчезнала